Умму Селеме (р.а.) – арабската вдовица. А знаете ли коя е Умму Селеме?
Баща й е един от лидерите на племето Мехзум и един от най-щедрите араби в Мекка, дори някои хора са го наричали:
„Храната на пътника”, защото е хранел всички пътници, които са минавали по край неговите къщи. А съпругът й е Абдуллах Ибн Абдулесед – от първите десет приели Исляма за своя религия.
Истинското име на Умму Селеме (р.а.) е Хинд, но в Ислям е известна с Умму Селеме. Тя и съпругът й приемат Исляма заедно и двамата стават от първенците в Ислям. Новината за техният Ислям веднага се разпространила в Мекка и Курайш започнали да изсипват по тях своите отрови и обиди, от които и огромни скали биха се разрушили. След като тези непоносими тежкотии стигнали крайният си предел, Пратеника на Аллах (с.а.с.) им позволил да се изселят за Абисиния. Така и това семейство са от първите изселници към Аллах, за да запазят своята вяра и убеждение.
Умму Селеме пристигнала в чужда земя и дом, като оставила зад себе си родния си дом, близки и приятели, но не преставала да очаква наградата си от Всевишния Аллах.
Въпреки, че Неджаши се грижел много любезно със сподвижниците на Мухаммед (с.а.с.), Умму Селеме (р.а.) не преставала да тъгува за Свещена Мекка, в която се низпослали първите знамения на последния Пратеник на Аллах (с.а.с.). Липсвали й събиранията около Мухаммед (с.а.с.) и де се радва на съжителството си с Пратеника на Аллах.
Когато пристигнала новината, че Хамза (р.а.) и Омер (р.а.) също са приели Ислям, Умму Селеме (р.а.) се зарадвала че отново ще се върне в родния си дом. Някои от изселниците си помислили, че краят на мъките в Мекка е наближил и затова се върнали в Мекка.
Но когато пристигнали в Мекка те разбрали, че истината е съвсем друга. Курайш започнали да вредят на мюсюлманите още повече, че животът в Мекка станал немислим. Тогава Пратеникът на Аллах (с.а.с.) позволил на сахабите си да се изселят за Медина – градът на светлината.
Умму Селеме и съпругът и решили пак да се изселят, за да избегнат омразата и наказанията на Курайш. Но изселването им не било толкова лесно, както те си го представяли. А напротив, тежко, непоносимо и много тъжно, което оставило нелечими следи в душата на Умму Селеме (р.а.).
Нека да оставим самата Умму Селеме (р.а.) да ни разкаже за най-лошите си дни в живота и болката, която никога няма да забрави. Нейните чувства са най-истински и най-дълбоки, а нейното представяне е най-точно и истинско. Тя казва:
„Когато Ебу Селеме реши да се изселим за Медина, приготви ми една камила, качи ме върху нея и постави детето ни Селеме в скута ми. После хвана въжетата на камилата и потеглихме за Медина, без да обръщаме внимание на нищо, което ни заобикаля. Преди да напуснем Мекка изведнъж ни забелязаха едни мъже от моето племе Мехзум, препречиха ни пътя и рекоха на Ебу Селеме:
„След като ти прие Исляма и сега искаш да бягаш, но къде си повел тази жена! Та тя е наша дъщеря и ние няма да те оставим да ни я измъкнеш от ръцете ни, и да прекосяваш държавите с нея.”
После го нападнаха и ме изтръгнаха от ръцете на съпруга ми.
Тогава се появиха други мъже от племето на съпруга ми Бени Абдулесед, и като видяха как ме вземат и детето ми, се ядосаха страшно много. После казаха:
„Кълнем се, че няма да оставим детето във ваши ръце, след като я отнехте от нашия брат. Та той е наш брат и неговото дете е наше.”
След това започнаха да се карат пред мен и да дърпат детето ми Селеме, нараниха ръцете му и ми то отнеха. В този миг се почувствах сама, изоставена и с разкъсана душа:
Баща й е един от лидерите на племето Мехзум и един от най-щедрите араби в Мекка, дори някои хора са го наричали:
„Храната на пътника”, защото е хранел всички пътници, които са минавали по край неговите къщи. А съпругът й е Абдуллах Ибн Абдулесед – от първите десет приели Исляма за своя религия.
Истинското име на Умму Селеме (р.а.) е Хинд, но в Ислям е известна с Умму Селеме. Тя и съпругът й приемат Исляма заедно и двамата стават от първенците в Ислям. Новината за техният Ислям веднага се разпространила в Мекка и Курайш започнали да изсипват по тях своите отрови и обиди, от които и огромни скали биха се разрушили. След като тези непоносими тежкотии стигнали крайният си предел, Пратеника на Аллах (с.а.с.) им позволил да се изселят за Абисиния. Така и това семейство са от първите изселници към Аллах, за да запазят своята вяра и убеждение.
Умму Селеме пристигнала в чужда земя и дом, като оставила зад себе си родния си дом, близки и приятели, но не преставала да очаква наградата си от Всевишния Аллах.
Въпреки, че Неджаши се грижел много любезно със сподвижниците на Мухаммед (с.а.с.), Умму Селеме (р.а.) не преставала да тъгува за Свещена Мекка, в която се низпослали първите знамения на последния Пратеник на Аллах (с.а.с.). Липсвали й събиранията около Мухаммед (с.а.с.) и де се радва на съжителството си с Пратеника на Аллах.
Когато пристигнала новината, че Хамза (р.а.) и Омер (р.а.) също са приели Ислям, Умму Селеме (р.а.) се зарадвала че отново ще се върне в родния си дом. Някои от изселниците си помислили, че краят на мъките в Мекка е наближил и затова се върнали в Мекка.
Но когато пристигнали в Мекка те разбрали, че истината е съвсем друга. Курайш започнали да вредят на мюсюлманите още повече, че животът в Мекка станал немислим. Тогава Пратеникът на Аллах (с.а.с.) позволил на сахабите си да се изселят за Медина – градът на светлината.
Умму Селеме и съпругът и решили пак да се изселят, за да избегнат омразата и наказанията на Курайш. Но изселването им не било толкова лесно, както те си го представяли. А напротив, тежко, непоносимо и много тъжно, което оставило нелечими следи в душата на Умму Селеме (р.а.).
Нека да оставим самата Умму Селеме (р.а.) да ни разкаже за най-лошите си дни в живота и болката, която никога няма да забрави. Нейните чувства са най-истински и най-дълбоки, а нейното представяне е най-точно и истинско. Тя казва:
„Когато Ебу Селеме реши да се изселим за Медина, приготви ми една камила, качи ме върху нея и постави детето ни Селеме в скута ми. После хвана въжетата на камилата и потеглихме за Медина, без да обръщаме внимание на нищо, което ни заобикаля. Преди да напуснем Мекка изведнъж ни забелязаха едни мъже от моето племе Мехзум, препречиха ни пътя и рекоха на Ебу Селеме:
„След като ти прие Исляма и сега искаш да бягаш, но къде си повел тази жена! Та тя е наша дъщеря и ние няма да те оставим да ни я измъкнеш от ръцете ни, и да прекосяваш държавите с нея.”
После го нападнаха и ме изтръгнаха от ръцете на съпруга ми.
Тогава се появиха други мъже от племето на съпруга ми Бени Абдулесед, и като видяха как ме вземат и детето ми, се ядосаха страшно много. После казаха:
„Кълнем се, че няма да оставим детето във ваши ръце, след като я отнехте от нашия брат. Та той е наш брат и неговото дете е наше.”
След това започнаха да се карат пред мен и да дърпат детето ми Селеме, нараниха ръцете му и ми то отнеха. В този миг се почувствах сама, изоставена и с разкъсана душа:
Мъжът ми избяга за Медина, за да спаси себе си и религията си.
А детето ми го отнеха Абдулесед – наранено и самотно.
А аз останах пленница в собственото си племе. И изведнъж ме разделиха от съпруга ми и от детето ми. От този ден на там не преставах да излизам всеки обед на това място в Ебтах и си спомнях за този ужасен момент в живота ми. И така – не преставах да плача докато нощта не се спуснеше над мен. Това го правех почети една година, докато един ден покрай мен мина един човек, който го заболя за мен и се обърна към племето ми:
„Защо не освободите тази жалка жена!? Защо сте я разделили от съпруга й и детето й!?”
Не преставаше да ги моли и да вкарва милост в сърцата им, докато не казаха:
„Ако искаш, последвай мъжа си.”
Да, но как да стигна до мъжа си, който се намира в Медина? И как да изоставя детето си, което парче месо от мен? Как ще спрат сълзите ми в Медина, а детето ми живее без родители в Мекка?
Хората ме наблюдаваха и видяха огромната ми мъка в гърдите ми и по лицето ми и отидоха да разговарят с племето Абдулесед, за да ми върнат детето ми.
И ето, че слънцето изгря над мен – те ми върнаха Селеме.
От този ден нямаше смисъл да остана в Мекка. Веднага започнах да търся човек, който ще пътува към Медина. Но ме беше страх да не ми се случи нещо, което и акъла ми не го приема и да посрамя съпруга си. Затова оседлах камилата си, поставих детето си в скута ми и тръгнах към Медина, за да намеря съпруга си. Тръгнах сама, без никакво друго създание на Аллах. Когато поминах покрай Тен`им се срещнах с Осман Ибн Тальха, и ми рече:
„Къде си тръгнала о, щерка, на който храни всички пътници?”
А аз отговорих: „Отивам при съпруга си в Медина.”
„Никой ли няма с теб?!”
Казах: „Не, освен Аллах, и синът ми.”
А той каза: „Кълна се в Аллах, няма да те оставя сама, докато не пристигнеш в Медина.”
След тома хвана въжетата на камилата и продължихме за Медина. Кълна се в Аллах, никога през живота си не съм придружавала по-честен и по-достоен човек от него. Когато приближихме до някаква местност за почивка, навеждаше камилата и после се отдалечаваше от мен за да сляза от нея. А после се приближаваше и разтоварваше багажа ни и завързваше камилата за някое дърво. После се усамотяваше под сянката на някое по-далечно дърво.
А когато ставаше време за тръгване, подготвяше камилата и я доведе до мен, после се отдалечава от мен като ми казваше: „Качи се сега.”
След като съм на камилата той идваше и вземаше отново въжета и потегляхме за Медина. Не преставаше да прави тези неща, докато не пристигнахме в Медина. А когато видя първите къщи от Куба ми рече:
„Съпругът ти е в това село, влезни вътре с благословията на Аллах.”
След това се върна за Мекка.
И най-после разпокъсаното семейство се събира заедно. След такава дълга раздяла най-после очите на Умму Селеме се радват, когато вижда съпруга си. А Ебу Селеме е най-щастливия мъж в Медина, защото се събира със сина си и жена си.
И ето, че идва деня на битката при Бедр, в която участва и Ебу Селеме. Всички мюсюлмани и той се връщат щастливи, защото са победили в първата битка в Ислям.
Минава година и идва битката при Ухуд, в която също участва мъжът на Ебу Селеме. Но в тази битка той е от ранените, а за раните му денонощно се грижи Умму Селеме. Раните му непрестават да се разрастват и стават непоносими за Ебу Селеме дотолкова, че не може да се изправи в леглото си.
В този труден момент Ебу Селеме се обръща към жена си и й казва: „Ей, Умму Селеме, чух Пратеника на Аллах (с.а.с.) да казва:
„Всеки мюсюлманин, който го сполети изпитание и каже: „Ние сме на Аллах, и ние при Него ще се върнем.” И после ако каже: „О, Аллах, очаквам награда от това изпитание! О, Аллах, дари ме с по-добро от това.” И Всемогъщия Аллах му го дава.”
Ебу Селеме остава няколко дена в това състояние. Една сутрин Пратеникът на Аллах (с.а.с.) дошъл да го посети, и когато прекрачвал прага да си тръгва, Ебу Селеме напуснал земния живот. А Пратеникът на Аллах (с.а.с.) затворил очите му с честитите си ръце. После вдигнал ръцете си към небето и казал:
„О, Аллах, опрости на Ебу Селеме и извиси неговата степен при приближените до Теб и се грижи за неговото семейство след него! О, Господарю на световете, опрости на нас и на него! О, Аллах, разшири му гроба и го изпълни със светлина! ”
Умму Селеме се сетила за словата на своя съпруг, които чул от Пратеника на Аллах (с.а.с.) и казала:
„„О, Аллах, очаквам награда от това изпитание!”
Но не посмяла да каже:
„О, Аллах, дари ме с по-добро от това.”
Защото не била сигурна, кой може да е по-достоен от съпруга й Ебу Селеме?! Изминали няколко минути и казала:
„О, Аллах, дари ме с по-добро от това.”
Всички жители в Медина се натъжили заради смъртта на Ебу Селеме, и най-много за състоянието на Умму Селеме, затова я нарекли „арабската вдовица”.
Умму Селеме останала пак сама в Медина с невръстните си деца.
Всички от енсариите и изселниците били загрижени за нея и веднага щом и свършила иддата веднага започнали да я искат за жена. Първият бил Ебу Бекр (р.а.), но тя не приела. После дошъл и Омер (р.а.), но тя пак не приела.
След това дошъл Пратеника на Аллах (с.а.с.)да я иска, а тя му казала:
„О, Пратенико на Аллах, аз притежавам три качества:
Аз съм много ревнива жена и се страхувам да не забележиш нещо в мен, което ще те ядоса, и Аллах ще ме накаже заради това.
Аз съм жена, която вече е на възраст.
Аз съм жена, която има няколко сирачета.”
А Пратеникът на Аллах (с.а.с.) казал:
„Що се отнася за ревността ти, аз ще помоля Аллах да я отстрани от теб.
Що се отнася за възрастта ти, аз вече също съм възрастен.
А що се отнася за сирачетата ти, то те са и мои сирачета.”
След това Мухаммед (с.а.с.) се оженил за Умму Селеме (р.а.), а Всевишния Аллах откликнал на дуата й, и я удостоил с по-достоен съпруг от Ебу Селеме.
От този ден на там тя вече не е майка само на Селеме, а майка на всички вярващи мюсюлмани до Съдния ден.
А детето ми го отнеха Абдулесед – наранено и самотно.
А аз останах пленница в собственото си племе. И изведнъж ме разделиха от съпруга ми и от детето ми. От този ден на там не преставах да излизам всеки обед на това място в Ебтах и си спомнях за този ужасен момент в живота ми. И така – не преставах да плача докато нощта не се спуснеше над мен. Това го правех почети една година, докато един ден покрай мен мина един човек, който го заболя за мен и се обърна към племето ми:
„Защо не освободите тази жалка жена!? Защо сте я разделили от съпруга й и детето й!?”
Не преставаше да ги моли и да вкарва милост в сърцата им, докато не казаха:
„Ако искаш, последвай мъжа си.”
Да, но как да стигна до мъжа си, който се намира в Медина? И как да изоставя детето си, което парче месо от мен? Как ще спрат сълзите ми в Медина, а детето ми живее без родители в Мекка?
Хората ме наблюдаваха и видяха огромната ми мъка в гърдите ми и по лицето ми и отидоха да разговарят с племето Абдулесед, за да ми върнат детето ми.
И ето, че слънцето изгря над мен – те ми върнаха Селеме.
От този ден нямаше смисъл да остана в Мекка. Веднага започнах да търся човек, който ще пътува към Медина. Но ме беше страх да не ми се случи нещо, което и акъла ми не го приема и да посрамя съпруга си. Затова оседлах камилата си, поставих детето си в скута ми и тръгнах към Медина, за да намеря съпруга си. Тръгнах сама, без никакво друго създание на Аллах. Когато поминах покрай Тен`им се срещнах с Осман Ибн Тальха, и ми рече:
„Къде си тръгнала о, щерка, на който храни всички пътници?”
А аз отговорих: „Отивам при съпруга си в Медина.”
„Никой ли няма с теб?!”
Казах: „Не, освен Аллах, и синът ми.”
А той каза: „Кълна се в Аллах, няма да те оставя сама, докато не пристигнеш в Медина.”
След тома хвана въжетата на камилата и продължихме за Медина. Кълна се в Аллах, никога през живота си не съм придружавала по-честен и по-достоен човек от него. Когато приближихме до някаква местност за почивка, навеждаше камилата и после се отдалечаваше от мен за да сляза от нея. А после се приближаваше и разтоварваше багажа ни и завързваше камилата за някое дърво. После се усамотяваше под сянката на някое по-далечно дърво.
А когато ставаше време за тръгване, подготвяше камилата и я доведе до мен, после се отдалечава от мен като ми казваше: „Качи се сега.”
След като съм на камилата той идваше и вземаше отново въжета и потегляхме за Медина. Не преставаше да прави тези неща, докато не пристигнахме в Медина. А когато видя първите къщи от Куба ми рече:
„Съпругът ти е в това село, влезни вътре с благословията на Аллах.”
След това се върна за Мекка.
И най-после разпокъсаното семейство се събира заедно. След такава дълга раздяла най-после очите на Умму Селеме се радват, когато вижда съпруга си. А Ебу Селеме е най-щастливия мъж в Медина, защото се събира със сина си и жена си.
И ето, че идва деня на битката при Бедр, в която участва и Ебу Селеме. Всички мюсюлмани и той се връщат щастливи, защото са победили в първата битка в Ислям.
Минава година и идва битката при Ухуд, в която също участва мъжът на Ебу Селеме. Но в тази битка той е от ранените, а за раните му денонощно се грижи Умму Селеме. Раните му непрестават да се разрастват и стават непоносими за Ебу Селеме дотолкова, че не може да се изправи в леглото си.
В този труден момент Ебу Селеме се обръща към жена си и й казва: „Ей, Умму Селеме, чух Пратеника на Аллах (с.а.с.) да казва:
„Всеки мюсюлманин, който го сполети изпитание и каже: „Ние сме на Аллах, и ние при Него ще се върнем.” И после ако каже: „О, Аллах, очаквам награда от това изпитание! О, Аллах, дари ме с по-добро от това.” И Всемогъщия Аллах му го дава.”
Ебу Селеме остава няколко дена в това състояние. Една сутрин Пратеникът на Аллах (с.а.с.) дошъл да го посети, и когато прекрачвал прага да си тръгва, Ебу Селеме напуснал земния живот. А Пратеникът на Аллах (с.а.с.) затворил очите му с честитите си ръце. После вдигнал ръцете си към небето и казал:
„О, Аллах, опрости на Ебу Селеме и извиси неговата степен при приближените до Теб и се грижи за неговото семейство след него! О, Господарю на световете, опрости на нас и на него! О, Аллах, разшири му гроба и го изпълни със светлина! ”
Умму Селеме се сетила за словата на своя съпруг, които чул от Пратеника на Аллах (с.а.с.) и казала:
„„О, Аллах, очаквам награда от това изпитание!”
Но не посмяла да каже:
„О, Аллах, дари ме с по-добро от това.”
Защото не била сигурна, кой може да е по-достоен от съпруга й Ебу Селеме?! Изминали няколко минути и казала:
„О, Аллах, дари ме с по-добро от това.”
Всички жители в Медина се натъжили заради смъртта на Ебу Селеме, и най-много за състоянието на Умму Селеме, затова я нарекли „арабската вдовица”.
Умму Селеме останала пак сама в Медина с невръстните си деца.
Всички от енсариите и изселниците били загрижени за нея и веднага щом и свършила иддата веднага започнали да я искат за жена. Първият бил Ебу Бекр (р.а.), но тя не приела. После дошъл и Омер (р.а.), но тя пак не приела.
След това дошъл Пратеника на Аллах (с.а.с.)да я иска, а тя му казала:
„О, Пратенико на Аллах, аз притежавам три качества:
Аз съм много ревнива жена и се страхувам да не забележиш нещо в мен, което ще те ядоса, и Аллах ще ме накаже заради това.
Аз съм жена, която вече е на възраст.
Аз съм жена, която има няколко сирачета.”
А Пратеникът на Аллах (с.а.с.) казал:
„Що се отнася за ревността ти, аз ще помоля Аллах да я отстрани от теб.
Що се отнася за възрастта ти, аз вече също съм възрастен.
А що се отнася за сирачетата ти, то те са и мои сирачета.”
След това Мухаммед (с.а.с.) се оженил за Умму Селеме (р.а.), а Всевишния Аллах откликнал на дуата й, и я удостоил с по-достоен съпруг от Ебу Селеме.
От този ден на там тя вече не е майка само на Селеме, а майка на всички вярващи мюсюлмани до Съдния ден.
Нека Всевишния Аллах изпълни лицето на Умму Селеме със светлина в Дженнета и да бъде доволен от нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар