Непорочността на Пророка Мухаммед

 Непорочността на Пророка Мухаммед

Всички пророци са безгрешни. А Султанът на пророците е венецът на безгрешността. Защото той е вожд и господар на всички пратеници и е целта на сътворението на битието. Имало необходимост да се намери рима на поемата за пророците. И Аллах, да е славно името Му, сътворил най-възлюбения Си раб като съзвучие на тази поема. На пророческия небосклон все още не било изгряло слънцето, което да озари всички. Той се появил като слънце на този небосклон. Всеки пророк бил изпратен за определен период и на конкретно място. Ала той бил изпратен за цялата Вселена и за вечни времена. Посланията му били насочени към всичко сътворено.[1]

Да, никой пророк не е успял да разкрие и обясни истините на битието толкова обширно, подробно и пълноценно като него. Впрочем това не влизало в задълженията им. Защото в онези епохи науката не била напреднала и предметите и явленията все още не били детайлно изследвани. Това щяло да се случи в епохата на Пророка Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Така и станало. Да, нито едно от посланията му не било в противоречие с обективната наука и новите открития.

Другите пророци също били като звезди, излъчващи светлина, но когато видели слънцето, скрили своето сияние в сърцата си. Защото се появило най-яркото слънце и се появил владетелят на истинската светлина, заложена в първичното зрънце на битието. Колко прекрасно се е изразил Бусейри:

"Другите са като звезди, ала той е слънце в добродетелността, звездите озаряват хората само през нощта."

Да, той е пръв сред безгрешните. Следователно неговата непорочност и безгрешност са най-възвишените.

Дори най-яростните му врагове не открили нито една причина, с която да критикуват безгрешността и непорочността му и не могли да го злепоставят. И никога няма да успеят. Защото той бил образец за непорочност и безгрешност. Как е възможно да се мисли, че върху него може да е паднала дори нищожна прашинка от грях, след като е бил сътворен като "Мустафа" (избраник) и бил въплъщение на чистота и нравственост.

Враговете му го набеждавали по най-различни начини. Например наричали го меджнун (безумен; влюбен до полуда). В действителност той наистина бил влюбен до безумие в Аллах и по този път заложил всичко, с което разполагал. Всеки можел да посегне на неговото. А целта били Раят и съзерцаването на Лика на Аллах.

Наричали го чародей. Да, дори и най-упоритите в заблудата се стопявали пред него и безверието им се сривало напълно. Впрочем броят на онези, които му се възхищавали и му служели всеотдайно, бил огромен. Що се отнася до неверниците, чиито заслепени умове не им позволявали да видят истината, те не били в състояние да измислят други клевети. "Всичко това е плод на магия." - казвали те и така се утешавали. Ала онова, което тласкало хората да кръжат около Пророка, били силата на вярата, идеалното съвършенство и обаятелната красота.

Наричали го гадател. Да, той съобщавал събитията, които щели да се случат до края на света. До появата му те слушали подобни предсказания единствено от гадателите. Но ако били по-внимателни, щели да забележат разликите между неговите думи и лъжливите предсказания на гадателите.[2] Да, нашият Пророк говорел само истината и съобщавал единствено онова, което виждал.

Ако той е бил безумец - опазил Аллах, - тогава на света не съществува никакъв разум. Той дори не е сънувал гадателството и магията, които са лишени от сериозност. Защото сънищата му били също така сериозни, както протичал и животът му. Блаженият полъх, който той получавал и отразявал от неведомото, представлява част от всеобхватното му послание.[3]

Да, по негов адрес били изречени всякакви лъжи, противоречащи на разума и логиката, но никой не се осмелил да опетни непорочността и честността му. Защото всяка клевета в това отношение щяла да посрами клеветника.Това било ясно както на приближените, така и на враговете му.

Досега хиляди хора са разказвали за него и са писани безброй книги за личността му. Сред тях има както пеперуди, кръжащи около светлината му, така и прилепи, изпитващи безпокойство от сиянието й. Но тези хора с различни убеждения и с различна вяра се обединяват около един пункт. Всички потвърждават непорочността и честността на Пратеника на Аллах.

В известен смисъл и ние сме част от пеперудите, кръжащи около светлината му. Постоянно говорим за непорочността и честността му. Тук даже не става дума за оценяване по достойнство. Това разбиране и тълкуване произтича от установени норми подобно на правото, задължението и общоприетите оценки. Искам да отбележа следното: четящите тези редове не трябва да търсят честността и непорочността на Пророка в моите думи. Авторитетно ръководство в това отношение може да им бъдат книгите на първите пътеводители и чистата им съвест. Съвестта на Пророка отразявала само Истината. А най-чистото въплъщение на Истината се осъзнава чрез съвестта на първите блажени.

Нашата душа и съвест са вечният му трон. Колко велик е този трон, на който е седнал Султанът на пророците. Тук разказът докосва струните на душата ми и колкото по-често перцето на тъгата се движи по тях, ме кара да изричам следното.

О, Пречисти Пратенико! Ела още веднъж, както се появи преди четиринайсет столетия. Просветли духовната атмосфера и на благородния и знатния народ, който от девет века насам служи на твоята религия и прославя това свято дело така, както озари мрачния свят на арабите. Моля те, пришпори коня си и ела към нас. Повярвай, че новото поколение от светли личности няма да те изостави. Достатъчно е да видят само един знак от теб и ще се жертват по пътя ти.

1. Няколко предупреждения, низпослани на Пророка

В Свещения Коран има няколко предупреждения, отправени директно към нашия Пророк. На пръв поглед изглежда, че по този начин се накърнява безгрешността и невинността му. Някои може да си помислят, че "не може да има подобни предупреждения, без да са налице грешки". Но както вече изтъкнахме, тези предупреждения в никакъв случай не са били резултат от извършена простъпка или грях. Вероятно в някои от действията си нашият Пророк избрал доброто вместо най-доброто и бил предупреден и поучен, защото той олицетворявал най-доброто.

Както ние биваме предупреждавани да пием изворна вода вместо дестилирана или друга. Да, пророците може да са били предупредени, че ще сгрешат, ако пият вода от Земзем[4] при наличие на вода от Кевсер.[5] Ако ние се подхлъзнем към греха и паднем в Ада - Аллах да ни опази, - ще бъдем укорени. А те може да получат укори дори за смяна на своето положение, въздигайки се към небесата. Затова абсолютно погрешно е да оценяваме пророците с нашите критерии и така да отсъждаме за тях. Те са удостоени с небесното царство и с висше блаженство. Как е възможно да бъдат поставeни на една везна с хора, които дори не са се доближили до вратите на това царство? Усмивката на обикновените люде се смята за милостиня, но усмивката на пророка може да се приеме и като недобра постъпка. Да, критериите за оценяване са коренно различни. Следователно предупрежденията, отправени към нашия Пророк в Свещения Коран, трябва да се разглеждат от тази гледна точка.

За какво се отнасят тези предупреждения? И защо са отправени към нашия Пророк? Сега нека заедно се опитаме да размислим над тези положения и да открием благосклонното отношение в предупрежденията, както и добродетелта и благодеянието в привидно грешната постъпка. После да обявим, че непорочността му също свидетелства за пророчеството му с думите: "И в непорочността и в безгрешността ти нямаш равен на себе си!"

2. Предупрежденията в Корана, отправени към Пророка и причините за това

а) Пленниците от Бедр

Кораничното знамение, низпослано във връзка с пленниците от битката при Бедр на пръв поглед изглежда като предупреждение към нашия Пророк. Знамението гласи: "Не подобава на пророк да има пленници, докато не е воювал по земята [с неверници]. Вие искате благата на земния живот, а Аллах иска [за вас] отвъдния. Аллах е всемогъщ, премъдър. Щеше да ви засегне огромно мъчение за онова, което сте придобили, ако преди това Аллах не бе отсъдил, затова яжте от придобитото във война позволено, приятно, и бойте се от Аллах! Аллах е опрощаващ, милосърден." (8: 67-69).

Пророкът не може да притежава пленници. Предишните пророци също не са имали. При това положение откъде да знае какво да прави с тях, след като не е имал пленници?

Пророка не бивало да постъпва така, докато не бил стъпил здраво на земята, без да се опира на някого и да се справя сам и докато не докаже себе си като деец и мислител. Тоест той не трябвало да освобождава пленниците, дори и срещу откуп. Може би е трябвало мюсюлманите да укрепнат, по-бързо да поемат своята роля като балансиращ фактор и да целят да придобият мощ. Впрочем неговата свръхестествена природа се стремяла към това. Защото единствената страст на Пророка е да утвърди религията по земята. Сподвижниците също споделяли чувствата и мислите му. Да, взето е дадено решение, но е можело да се вземе и по-доброто. Тоест постъпката е добра, но има и най-добра. Аллах, да е славно името Му, желае именно това.

Ако предварително не било написано и отсъдено, че Всевишния няма да порицае и накаже вярващите заради постъпката им, имало вероятност те да получат възмездие. Но имало предопределение и вярващите не били наказани.

Когато Пратеника на Аллах победил врага в битката при Бедр, сърцата на вярващите намерили покой. Това било достатъчно, за да угасне огънят, който в продължение на петнайсет години изгарял душите им. Защото през този период те били онеправдани, угнетявани и изтезавани от неверниците. Най-напред били принудени да напуснат Мека - града, към който били силно привързани - и да се преселят в Медина. Но меканските езичници не се задоволили само с това и отново започнали да ги нападат в новата им родина. Вярващите преглъщали всичко и не противодействали. До битката при Бедр на мюсюлманите им било забранено да предприемат ответни действия, независимо какво ще им сторят езичниците. Те споделяли убеждението, че "не трябва да вдигат ръка срещу онзи, който им посяга, да бъдат безмълвни, когато ги ругаят и да не изпитват ненавист към хората, които накърняват чувствата им" и действали съобразно този принцип. Но Всевишния вече им позволил да водят борба (22: 39). Вече и вярващите имали право на противодействие и щели да се защитават. Подобно събитие се случвало за пръв път. Както и в други случаи, когато нямало откровение от Всевишния, и този път Пратеника на Аллах действал съобразно традицията си и се съветвал със сподвижниците. Решението относно пленниците щяло да се вземе на съвет.

Първо, като действали съобразно душевното си състояние и съгласно морала, на който Коранът го учел, Предводителя и в двата свята бил за освобождаването на пленниците. Защото дотогава Коранът винаги се обръщал към него с думите: "...[о, Мухаммед] прости с великодушна прошка!" (15: 85) и "Призовавай към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение..." (16: 125) и го насочвал по този път. Прощаването се превърнало в основна черта на характера му. Така че е невъзможно да си представим Пратеника на Аллах далеч от това благородно чувство. Защото в самия Коран се казва: "Ти наистина имаш велик нрав." (68: 4). Всеки притежава нравственост в определена степен. Но Пророка бил наследник на пълноценен морал. Защото нравствеността на нашия Пророк била украсена с морала на Всевишния Аллах. Тази нравственост струяла от редовете, страниците и сурите на Свещения Коран. Най-яркият образец, който олицетворява този морал, е Пророка Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари.[6] Следното събитие най-добре илюстрира колко прощаващ е бил Пророка. Когато завладял Мека, той проявил благосклонност към всички, които преди били жестоки към него и рекъл: "Няма укор днес към вас..." (12: 92). После обявил всеобщо помилване.[7]

С цялото си сърце Пророка бил убеден, че трябва да дава прошка. Но решил да се посъветва по дадения въпрос. Най-напред предложил на достопочтения Ебу Бекр, Аллах да е доволен от него, да изрази позицията си. Ебу Бекр рекъл: "Пратенико на Аллах, тези хора са твои съплеменници, роднини и сънародници. Впрочем те сториха много злини на теб и на мюсюлманите. Но ако ти избереш пътя на опрощението и им простиш, ако не ги ликвидираш и ги освободиш, ще спечелиш сърцата им и ще спомогнеш да бъдат напътени. Аз смятам, че трябва да бъдат помилвани."

Пророка попитал и достопочтения Омар, Аллах да е доволен от него, какво мисли по въпроса, а той отговорил: "Пратенико на Аллах, нашите пленници са големците на Мека. Ако те бъдат ликвидирани, неверниците повече не ще могат да укрепват и да се изправят срещу нас. Следователно пленниците трябва да бъдат ликвидирани. Дори предлагам всеки мюсюлманин да екзекутира собствените си близки. Дай на Али да убие Акил, Абдуррахман да бъде екзекутиран от баща си Ебу Бекр, а моите близки дай аз да ги ликвидирам."[8]

Мненията били изразени. Ебу Бекр бил за освобождаването, а Омар - за екзекутирането на пленниците. После Пророка се обърнал първо към Ебу Бекр, след това към Омар и рекъл: "Ебу Бекр, ти си като моя праотец Ибрахим, мир нему. [Неговите съплеменници му причинили много злини, дори го хвърлили в огъня. Но той вдигнал ръце към небесата и отправил следната молитва към своя Господ]: "Господи мой, те заблудиха мнозина от хората. Който ме последва, той е с мен, а който ми се възпротиви Ти си опрощаващ, милосърден." (14: 36).

От друга страна, ти наподобяваш Иса, мир нему. [Неговото племе също го подложило на нечовешки мъчения и терзания, ала той отправил следната молитва]: "Ако ги измъчваш, те са Твои раби, а ако ги опростиш - Ти си Всемогъщия, Премъдрия." (5: 118).

Веднъж Пратеника на Аллах отново повторил тези думи, изричайки: "В Рая ще видя група хора, които ще бъдат прогонени като камили от вода, идвайки към реката на изобилието. Тогава ще се моля на Всевишния Аллах с думите: "Това са моите сподвижници." И ще получа следния отговор: "Ти не знаеш какво сториха те след теб." В този момент няма да има какво друго да кажа освен да повторя думите на праведния раб Иса: "Ако ги измъчваш, те са Твои раби, а ако ги опростиш - Ти си Всемогъщия, Премъдрия."[9]

Достопочтеният Ебу Бекр е първият помощник на Пратеника на Аллах. Неговото мнение и съждение било сходно с начина на мислене на Пророка. Това сходство ясно личи и от решенията им.

После Пратеника на Аллах се обърнал към достопочтения Омар и го сравнил с други двама велики пророка: "Омар, ти си като пророка Нух, мир нему. Той отправил следната молитва: "И рече Нух: "Господи мой, не оставяй по земята нито един неверник!" (71: 26).

От друга страна, ти приличаш на пророка Муса, мир нему. Ето как се е помолил той на Всевишния: "И каза Муса: "Господи наш, Ти даде на Фараона и на знатните му хора украса и имоти в земния живот. Господи, те отклоняват от Твоя път. Господи, заличи имотите им и вкорави сърцата им, и да не повярват, докато не видят болезненото мъчение!" (10: 88).[10]

И двамата пророци били подложени на тежки мъчения от страна на своите племена и родове и от другите врагове на Аллах, но проявили търпение. Обаче щом видели, че упорството и непреклонността им нарастват с всеки изминал ден, отправили към Всевишния споменатите молитви. Душите на двамата велики пратеници били оформени под могъщия полъх на Всевишния. Те стояли начело на народи, които заслужавали величествените проявления на Създателя. Ако пожелали гибелта на бащите на безбожието, които били във вреда, както на живите, така и на мъртвите, целта им била да подготвят покровителството на исляма за сиротните души, които станали жертва на неверието, то несъмнено сторили добро дело. Затова наказанието, отсъдено в предвечността, Аллах изпълнил по-късно и вместо да бъдат заслужено унищожени по повеля на съдбата, Той погубил безбожниците чрез молитвите на пророците.

Накрая Пратеника на Аллах взел решение, опирайки се на своята традиция, благия си нрав, произтичащ от високия му морал, и опрощаващия си дух. В същото време това решение съвпадало с мнението на достопочтения Ебу Бекр, който казал: "Да не ги погубваме. Нека да опознаят исляма и да видят истинското лице на живота." Така гласяло и решението.

Сега нека научим как са се развили събитията лично от достопочтения Омар, мир нему: "Решението бе взето. В този момент ми се наложи да се отделя от тях по някаква задача. Когато се върнах, заварих Пратеника на Аллах и достопочтения Ебу Бекр да плачат сърцераздирателно. Попитах ги защо плачат, но те нямаха сили да ми отговорят. Плачеха непрекъснато. Но аз бях настоятелен и ги молех да ми кажат, за да споделя мъката им. След това ми прочетоха знамения 67, 68 и 69 от Сура Анфал. Тези предупреждаващи знамения, които изглеждат като укор, бяха низпослани по този повод."[11]

Аллах дал на Пророка способност и право да изпълнява мисията си. В своите усилия той постигнал доброто. Ала според Всевишния само доброто не подхождало на най-превъзходния Му раб и Той сякаш му казвал: "Ти трябваше да постигнеш най-доброто." И го предупредил, че е проявил склонност към доброто, а не към най-доброто. Нямало извършен грях, нито била допусната грешка. Пратеника на Аллах обитавал света на красотите. Да, проблемът първо трябва да бъде разбран от тази гледна точка. После е необходимо да се обърне внимание на стила на изразяване в кораничното знамение, за да се види, че в тези изрази обръщението към Пратеника на Аллах е снизходително, милостиво и състрадателно.

Ето и вежливото предупреждение на Корана: "Щеше да ви засегне огромно мъчение за онова, което сте придобили, ако преди това Аллах не бе отсъдил." (8: 68).

На арабски изразът лаула („ако не") се използва, когато с едно понятие се изключва смисъла на друго понятие. В такъв случай се налага внимателно да се вгледаме в смисъла на кораничното знамение. "Ако преди това не бе записано" означава, че още в предвечността било отсъдено мюсюлманите да взимат плячка и да се облагодетелстват от нея. Това положение продължавало да действа и деянията съответствали на отсъденото правило.

Значи Всевишния Аллах и в бъдеще нямало да забрани взимането на плячка и пленници, но всичко следвало линията на изпитанието. Подобно на случая с Адам, мир нему, събитието, което било предопределено за по-късен етап, се случило по-рано и вместо най-доброто било осъществено само доброто. След битката при Бедр решението на Пророка продължило да се прилага. Смятам, че съждението в следното знамение също потвърждава това становище: "И когато [в битка] срещнете неверниците, удряйте по шията, додето ги надвиете, и здраво ги вържете! А после или милост, или откуп, когато войната приключи. Така е! А ако Аллах пожелае, би им отмъстил, но иска Той да изпита едни от вас чрез други. А на онези, които бъдат убити по пътя на Аллах, Той не ще провали делата им." (47: 4). Пратеника на Аллах сякаш предчувствал предопределението, което Аллах, да е славно името Му, щял да му съобщи. Но понеже предопределението било за по-късен етап, изпреварването му във времето било добро, а изчакването щяло да бъде най-доброто решение.

Освен това, когато Пратеника на Аллах изброява петте дара, които преди него никой не получил, той споменава сред тях и взимането на плячка.[12] До битката при Бедр, а и за предишните пророци, взимането на плячка не било позволено, но в този ден забраната отпаднала. И тъкмо преди това да се случи Пророка получил предупреждение, което на пръв поглед звучи като укор. От друга страна, идването на повелята след действието на Пратеника на Аллах е особеност, която също заслужава внимание. При взимането на това решение, дали е най-правилното или не, Пророка, който израснал с морала на Аллах и бил възпитан лично от Него, не можел да постъпи по друг начин. Защото стрелката на неговия морал сочела към решението, което взел. Впрочем повелята, която дошла по-късно, съответствала на решението му.

Позволението да се взима плячка е потвърдено с категорични религиозни доводи. Същевременно придобитото във война не отслабва предаността и искреността и не е пречка за полагането на усилия единствено в името на Аллах. Изземването на икономическите средства на противника след битка щяло да доведе до отслабване на позициите му и до укрепване на мюсюлманите. Освен това плячката щяла да насърчи онези, които все още не били напълно искрени във вярата, но непрекъснато воювали. Така те щели да изкарват прехраната си, без, разбира се, да превръщат това в самоцел. Но никой не може да бъде заставен да взима плячка. Който желае, може да постъпи като Амр ибн Ас, Аллах да е доволен от него, и да каже: "Аз не станах мюсюлманин заради плячката."[13] Само че не е възможно да се очаква от всеки да прояви подобна саможертва. Впрочем саможертвата не се чака, човек сам я прави.

Завършвайки тази тема, още веднъж искам да припомня въпроса за посягането към забранения плод от страна на Адам, мир нему. Всевишния Аллах подложил Адам, мир нему, на изпитание чрез забранения плод, който в бъдеще щял да бъде позволен. Смятам, че проблемът с взимането на плячка е същият. В бъдеще придобитото във война щяло да бъде позволено, но непосредствено след битката при Бедр това положение се превърнало в изпитание за Пророка, след което били възвестени основните повели във връзка с проблема. Но понеже в случая подходът на Пророка съвпадал с основната повеля, не може да се говори, че е извършен грях. Само се обръща внимание на факта, че човешката природа е склонна към земните блага и се дава наставление тази склонност да не стига твърде далеч.

Всъщност тук поучението и предупреждението е към всички мюсюлмани. Що се отнася до Пратеника на Аллах, той нито преди, нито после проявил склонност към земната благодат. В лицето на Пророка, който нямал страст към нищо земно, предупреждението било към всички, за да се поучат и да не бъдат засегнати чувствата им. Като вземем под внимание възпитанието от Всевишния, може да открием примери за това, колко деликатно е отношението Му към събеседника.

б) Случаят в Тебук

Този случай може да бъде окачествен като истинско военно учение, в което мюсюлманите се мобилизирали и били в пълна бойна готовност, но се върнали, без да се сражават, понеже битката не се състояла. Те отишли в Тебук, за да се изправят срещу византийската армия с мисълта, че им предстои ожесточена борба. Затова Пратеника на Аллах открито призовал мюсюлманите към джихад и войската тръгнала на поход. Но преди това някои дошли при Пратеника на Аллах, изтъкнали определени причини и поискали да бъдат освободени. Пророка им разрешил. Те нямало да участват в похода с разрешението на Пророка. Второто знамение, което на пръв поглед звучи като укор, е низпослано в тази връзка. Знамението гласи: "Аллах да те извини [о, Мухаммед]! Защо им разреши [да останат], преди да ти се разкрият онези, които казват истината, и без да си узнал лъжците?" (9: 43). Вместо "Аллах да те извини!", както превеждаме знамението, ако предадем истинския отговор в него, който гласи "Аллах да ти прости!", това може да изглежда като укор към извършена простъпка. Подобно тълкуване би било твърде грубо и невнимателно. Според нашето убеждение изречението трябва де се преведе като "Бъди извинен!" или "Аллах да те извини!" Този превод най-точно отразява деликатното и учтивото отношение към нашия Пророк, изтъкнато в знамението.

Първо, Всевишния Аллах започва знамението с това изречение, за да бъде спечелено сърцето на Пророка. Второ, забележката следва по-късно. Така обръщението започва с предразполагащи думи. Всички майстори на словото от Земахшери[14] до Секкаки са тълкували това знамение не като укор към Пророка, а като израз на благосклонно отношение.[15]

Както състрадателният баща дърпа ухото на сина си в знак на любезна строгост, но внимава да не го заболи и за да не изглежда като наказание, се усмихва, така и тук зад милосърдните усмивки се забелязва благосклонност в предупредителна форма. В това коранично знамение в никакъв случай не е налице укор към нашия Пророк.

Най-вероятно знамението е имало за цел да припомни на Пратеника на Аллах следното.

Всеки, който дойде, получи разрешение и си тръгна, а ти нищо не им рече. Знаеш, че сред тях има и лицемери, чието поведение и морал не са пълноценни. Те се показват като мюсюлмани, но сред тях се ширят всякакви раздори. Защо ги освободи? Праведниците, които неведнъж са доказвали своята вярност и преданост пред теб[16], и лицемерите, които говорят единствено лъжи и дават измамни обещания, а в сърцата им кипи предателство, щяха да се разграничат едни от други. И ти щеше да научиш кои са. Ти сам ги бе описал с думите: "Лицемер е онзи, който лъже, когато говори, не спазва обещанието си и не опазва повереното му имущество."[17] Сега щеше да узнаеш кои са те. Той пак щял да научи кои са, но прошката и благият му нрав го забавили.

Както се вижда, в знамението е налице само напомняне, но не и укор. Дори се долавят нотки на похвала, одобрение и подобаващо отношение.Трябва да приемем истината, че и с това коранично знамение Пратеника на Аллах е напътван по-най добрия начин. Защото той бил роден не само за доброто, а за най-доброто.

Земахшери твърди, че "където се говори за прошка, там има и грях".[18] Но Фахреддин Рази категорично отхвърля това становище. Според него "е възможно да има грях там, където става дума за прошка, но това важи само за хора като нас. Що се отнася до пророците, за тях прошката е израз на благоволение."[19] При това положение въпросното знамение отначало докрай е израз на благоволение към нашия Пророк.

Както вече стана дума, Пратеника на Аллах притежавал висш разум. Той прекрасно знаел кога как да постъпи и кое как да върши. И в конкретния случай е предложена алтернатива съобразно висшия му разум. Лицемерите не трябвало да получат разрешение, докато не бъдат напълно разобличени. Те не бивало така невинно да се изплъзнат от ситуацията, и то с позволение. Защото щели да си тръгнат, дори и Пратеника на Аллах да не им разреши и така щяло да стане ясно, че са двуличници. Всевишния Аллах желаел това и очаквал от нашия Пророк да постъпи по този начин. Впрочем Аллах му разкривал лицемерите и осведомявал Своя Възлюбен за всичко. Но те трябвало да бъдат окончателно разобличени.

Както свидетелства Коранът, Пратеника на Аллах изпуснал тази възможност, освобождавайки двуличниците, и те въздъхнали с облекчение.

Впрочем подобна постъпка се очаквала от него, това поведение било проявление на съвършения му морал. Например нито веднъж през живота си Пратеника на Аллах не прекрачил границата на етичното поведение. Той никога не показвал грешките на хората директно в очите им . Когато се налагало да поучава някого, Пророка се обръщал към всички и го наставлявал, без да споменава име. Да, съществуват редица примери в това отношение. По този начин Пророка поправял грешките на хората, без да накърнява достойнството им. Ето такъв е бил моралът на нашия Пророк. Както всеки постъпва съобразно характера си, така и Пратеника на Аллах действал в съответствие с възвишения си морал. Нито един пророк не е престъпил границите на етичното поведение и не е подготвил почва за гибелта на събеседника си. Пратеника на Аллах не показвал грешките на хората в очите им и не ги унижавал. Най-вероятно той знаел до един всички лицемери и кой е водачът им, но никога не ги изобличил. И не само това, той се отнасял с тях така, както се отнасял и с вярващите. Веднъж при него дошъл един от лицемерите и се покаял. Той духовно се пречистил от двуличието и станал искрен вярващ. След като се разкаял, човекът рекъл на Пророка: "Пратенико на Аллах, има още много хора в моето положение. Нека ги извикам при теб, за да възродят вярата си." След като го изслушал, Предводителя и на двата свята не изневерил на принципа си и казал: "Не, в никакъв случай не бива да постъпваш така! Те не трябва да научават, че аз ги знам. Но ти може да им обясниш как трябва да постъпят."

Да, той не прекрачил границата на морала и не ги унизил. Абдуллах ибн Убей ибн Селул бил я