Щедростта на Пратеника на милостта

Щедростта на Пратеника на милостта
Ибн Аббас (радияллаху анх) описва щедростта на Пейгам-бера (салляллаху алейхи ве селлем):
„Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) беше най-щед¬рият от хората. През месец рамазан великодушието му се увеличаваше. Никога през живота си не е казвал „Не” на някой, който е поискал нещо от него!”
(Бухари. Беду’л-Вахий, 5-6; Несаи. Съйам, 2)
Високата нравственост на Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем) изисквала никога да не връща искащия. Ако пък нямал какво да му даде, се стремял да го спечели с усмивка. Прекрасен е примерът на Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем):
„Едно дете дошло при Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) и му казало, че неговата майка иска една риза. В този момент той не разполагал с друга освен с тази на гърба си. Казал на детето да дойде друг път. То си отишло. След малко се върнало и казало, че майка му иска ризата, която е на гърба му. Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) влязъл в стая¬та си, съблякъл ризата си и я дал на детето.
По това време Билял (радияллаху анх) прочел езан и призо¬вал за молитва. Тъй като Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем) нямал какво да облече, не могъл да отиде в джамията и да се присъедини към джемаата. Някои от сахабетата се раз¬тревожили и влезли в стаята му, където го заварили без риза.”
(Тефсир Хазин. Цит. по: Хазрети Джабир)
Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) окачествявал себе си като служител, издържащ бедните, и казвал, че Аллах е този, който дава всяко нещо и притежава всичко.
Веднъж един човек дошъл при Расулюллах (салляллаху алей¬хи ве селлем). След като видял козите, които му принадлежа¬ли, си поискал една. Той му ги дал всичките. Когато се върнал при своя народ, този човек не могъл да прикрие изумлението си и казал:
„Толкова е щедър Мухаммед, че не се страхува от бедноти-ята!”
Веднъж пак дошъл някакъв човек. Поискал нещо от Пей-гамбера (салляллаху алейхи ве селлем). В този момент той не разполагал с нищо, което да даде. Казал му да вземе заем, като му гарантирал, че той самият ще го върне.
Както прадядо си Ибрахим (алейхисселям), Мухаммед (сал¬ляллаху алейхи ве селлем) никога не сядал да се храни без гости или сам. Карал да плащат заемите на умрелите или пък сам ги плащал. Докато не се изплати дългът на починалия, не отслужвал дженазе намаз. В един хадис се казва:
“Щедрият е близък до Аллах, Рая и хората; далеч е от Ада. А скъперникът е далече от Аллах, Рая и хората; близък е до огъня на Ада!”
(Тирмизи. Бирр, 40)
В друго предание се казва:
,, Тези две черти – скъперничеството и лошият характер – никога не могат да се намират у истинския вярващ!...”
(Тирмизи. Бирр, 41)
Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) не бил спокоен, докато не раздаде дела, който му се полагал от пляч¬ката. Когато Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) почи¬нал, в наследство за съпругата му Айше (радияллаху анха) останал само един ечемичен хляб. За да изрази благодатта му (на хляба), тя казала:
„Дълго време се прехранвах с него!”

Страницата на гнева в „Книгата на живота"

Страницата на гнева в „Книгата на живота"

 е една

истори-ческа трагедия.

 Като сериозна опасност гневът

 може да се предотврат

и единствено чрез оръжието на братството и

търпе¬нието, чрез обгръщане със спокойствие, без да се

 нарушава равновесието.

Самоотвержеността и опрощението към другия от страна

 на сахабетата, следващи възпитанието на Пратеника

 (салляллаху алейхи ве селлем), са неоценими и

неповторими.

 Типичен при¬мер в този смисъл е случката

 с Али (радияллаху анх):

По време на една битка по пътя на Аллах, Али

 (радияллаху анх) повалил на земята един от

 противниците, който бил из¬ключително силен.

 В момента, когато щял да го убие и жи¬вотът му висял

на косъм, врагът го заплюл в лицето.

Отвратен от

наглостта му, Али (радияллаху анх) отдръпнал сабята си.

Неверникът, който се избавил от смъртта, останал

изумен от милосърдието и прошката на своя противник, и

 не разбрал реакцията му.

После попитал Али

(радияллаху анх) защо по-стъпил така.

Същата случка е красноречиво разказана от Мевляна

Джеляледдин Руми:

„Този човек казал:

„– О , Али! Ти бе опрял острата си сабя в мен!

 Тъкмо да ме убиеш, и се отказа!

 

Защо постъпи така?

Какво видя, та силни-ят ти гняв, с който ме повали на

 земята, изведнъж изчезна?...

 О, герой на битките!

 Благоволи да разкажеш нещо за себе си!

Що за дело е т

ова?...

 О, Али! Сега разбрах, че това е от тайните на Аллах.

 Защото да убиеш човек без сабя е дело само на Господ.

 Разкрий ми тази тайна!”

След тези думи на своя противник Али (радияллаху анх)

казал:

„– О, човече!

 

Знай, че аз използвам сабята си, за да

спечеля задоволството на Аллах.

Защото съм раб на

Аллах, а не на душата и страстите си...

Опознах душата

 си. Стана ми тежко, че ще ме победиш със своята

плюнка. Но тъй като се страху¬вах от злото на нефиса,

 вкарах сабята обратно в ножницата си.

 Затова отвърнах

 лице от всичко освен от задоволството

 на Аллах...

 

Аз съм пълен с божествени скъпоценности, подобни на

 сабя, която е украсена със скъпоценни камъни.

 

Затова 

о време на война се стремя не да убивам, а

повече да съживя¬вам...

 Когато се биех с теб, а ти ме

заплю, в мен се породи злоба и реших, че е редно да

прибера сабята в ножницата, за да бъда от щастливите,

които обичат заради Аллах и мразят заради Аллах..

.

Що

се отнася до онзи, който е пленник на своята душа

и

страсти, той е в по-тежко положение и от пленника,

и от

 роба.

Защото робът става свободен след една дума от

своя господар, докато този, който робува на душата и

страстите си, в един пагубен ден се събужда опиянен от

 пре¬ходните удоволствия и остава във вечна загуба...

 Затова не последвах егоизма си и се отказах да те

убия...

О, човече!

Аз не притежавам други освен

божествени качества.

Ако и ти искаш да достигнеш

напътствието, ела насам и се приближи към мен!...

 

Ела насам, за да те освободи Аллах със Своето

благоволение и милост!

 

Защото милостта Му надминава

 Неговия гняв”

След тези думи Али (радияллаху анх) казал на човека,

 кой¬то бил удостоен със светлината на напътствието:

„Вече се избави от опасността.

Опозна душата си.

Сега благодарение на вярата се

превърна в рядка скъпоценност...

 О, ти който се удостои

с Божията светлина!

 Сега ти си аз, аз съм ти

[т. е. и ти си един Али].

 Защо тогава да не прегърна Али?”

Опрощаващият Пратеник на милостта

Опрощаващият Пратеник на милостта

Аллах Теаля обича да опрощава.

Ако рабът се разкайва искрено и със съжаление за грех

овете си, Всевишният Аллах обещава, че ще приеме

покаянието му.

Тъй като Той е много-опрощаващ, в Свещения Коран

иска и рабите Му да проща-ват.

Условията за опрощаване на греха са: искрено

 съжаление, подчинение на Аллах и странене от

забраните (харам).

 Най-прекрасните примери за прошка са от живота на

Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем).

Например в деня на завоюва-нето на Мекка извинил

Хинд в замяна на вярата й

– в битката при Ухуд тя от злоба разкъсала със зъби

сърцето на чичо му Хамза (радияллаху анх).

 

В този ден тя застанала зад Пейгам-бера

(салляллаху алейхи ве селлем) и казала:

„О, Пратенико на Аллах!

Позна ли ме?”

Въпреки че оттогава изминали пет години, Расулюллах

(сал¬ляллаху алейхи ве селлем) отговорил:

„Нима мога да забравя този радостен вик?”

Така в името на вярата й простил.

От друга страна, в деня на завоюването, когато

мекканците очаквали да видят как ще постъпи, Пророкът

на милосърдието Мухаммед (салляллаху алейхи ве

селлем) им казал:

„О, Курейши!

 Какво мислите, как ще постъпя спрямо вас?”

Те казали:

„Ние се надяваме, че ще сториш добро, и казваме:

 „Ще сториш добро!”

Ти си великодушен и благодеятелен брат!

Син на великодушен и благодеятелен брат!...”

След това Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем)

 казал:

„Аз ви казвам, както пророкът Юсуф е казал на своите

 братя:

 „Няма укор днес към вас”

 

(Юсуф, 12: 92).

Хайде оти¬вайте си!

 Вече сте свободни!”

В друго обръщение казал:

„Днес е денят на милосърдието.

 Днес е денят, в който Аллах чрез исляма, ще дари

Курейшите със сила и превъзход-ство.”

Синът на Ебу Джехил

– Икриме, бил сред известните враго¬ве на исляма.

 След завоюването на Мекка, избягал в Йемен. Когато

жена му станала мюсюлманка, го завела при Пейгамбера

 (салляллаху алейхи ве селлем).

 Той го посрещнал със задо¬волство:

 „Добре дошъл, о, преселнико!”

Така Расулюллах (сал¬ляллаху алейхи ве селлем)

го извинил, без да го упрекне за злодеянията, които

извършил срещу мюсюлманите.

Хабир бин Есед също бил голям враг на исляма.

 

Когато дъщерята на Мухаммед

(салляллаху алейхи ве

селлем)

 

– Зейнеб (радияллаху анха), се преселвала от Мекка в

Медина, той нарочно я бутнал от камилата.

 Тъй като била бременна, тя пометнала и тежко се

наранила.

 Хабир бин Есед извършил още много подобни

престъпления.

 В деня на завоюването на Мек¬ка се опитал да избяга,

 но не успял. По-късно приел ислямска¬та вяра и отишъл

 при Пейгамбера (салляллаху алейхи ве сел¬лем).

Той извинил и него.

Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем)

често отправял следната молба към Аллах:

,,О Аллах!

Опрости моята общност [уммет], защото не знаят!”

 (Ибн Мадже. Менасик, 56; Ахмед б. Ханбел. т. 4, с. 14)

Един човек на име Хамаме, след като станал

мюсюлманин, прекъснал търговските си отношения с

мекканските езичници. Смаяни, мекканците се обърнали

 към Пейгамбера

(сал

ляллаху алейхи ве селлем).

Той изпратил писмо на Хамаме, с което го посъветвал да

 продължи да търгува с тях.

 Цели три години езичниците подложили

 м

юсюлманите на мъчение, лишавайки ги от храна и без

 да поддържат никакви взаимоотношения с тях.

Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем)

простил дори на тях.

 Впоследствие заради това велико благодеяние всички

ста¬нали мюсюлмани.

Един ден дошла група от осемдесет души неверници,

 за да убият Пейгамбера (салляллаху алейхи ве селлем),

 но всичките били заловени.

Расулюллах

 (салляллаху алейхи ве селлем)

им простил.

В битката при Хайбер една жена

 сложила отрова в храната на Мухаммед (салляллаху

алейхи ве селлем). Когато взел първа¬та хапка, той

 усетил това. Въпреки че еврейката признала вината си,

 Расулюллах (салляллаху алейхи ве селлем) й про¬стил.

 Защото в Корана Аллах Теаля повелява:

„Придържай се към снизхождението и повелявай

при-

личното, и страни от невежите!”

(Ел-Араф, 7: 199)

Пейгамберът (салляллаху алейхи ве селлем) бил живият

 пример на Корана. Прощавал от сърце, без да се

колебае, всички престъпления, които лично го засягали.

 Що се отнася до обществените престъпления, никой не

можел да го утеши, докато сам не успеел да установи

 истината и да върне правото на угнетения.

Усаме, когото Мухаммед (салляллаху алейхи ве селлем)

 много обичал, поискал извинение за едно момиче, което

 от-краднало, въпреки че било от знатно семейство.

 В този момент лицето на Пророка побледняло от яд.

Твърдо казал:

„Дори ако дъщеря ми, Фатима, бе откраднала, щях да й

отрежа ръката!...”

(Бухари. Худуд, 12)