Въздържанието (зухд) и благочестието (таква) на нашия Пророк
Пратеника на Аллах бил най-набожният сред набожните. Неговото състояние на набожност или казано по-елементарно -разграничаване от съмнителните неща, било най-възвишено и друг не успял да достигне равнището му. Пророка съгласувал всичките си действия с тази линия на поведение. Той така се боял от Аллах, че сърцето му едва не спирало. Бил е толкова чувствителен и емоционален, че рядко имало моменти, в които да не пролива сълзи и да не изпитва боязън. В мигове на вълнение той наподобявал морето, а в моменти на покой бил като океан.Така че да се приписва склонност към греха и светското на личност, прекарала живота си в такова състояние, тълкувайки погрешно знаменията, цитирани по-горе, е израз на огромна непочтителност и страшна заблуденост. Аллах, да е славно името Му, го въздигнал на небесата на величието и пренебрежителните думи, изричани на земята, никога няма да стигнат до него. Невъзможно е калта, с която го замерват, да го очерни. Защото неговата набожност, благочестие, богобоязън и свръхестествената му чувствителност пред греховете, в никакъв случай не се съвместяват с идеята за склонността му към порока.
Сега искам да се взрем в дълбините на душата на Пратеника на Аллах.
Първо, набожността е състояние, в което човек не се радва, дори да получи целия свят, и не се тревожи, дори да изгуби целия свят. Това състояние е достигнало върховата си точка в поведението на Пратеника на Аллах. Дори и целият свят да му принадлежал, най-вероятно нямало да изпита зрънце радост. От друга страна, дори и да бил изгубил целия свят, също нямал да изпита зрънце чувство на тъга. Той заличил всичко светско от сърцето си. Но това не означава, че се бил отказал от земните дела. Защото Пророка Мухаммед, мир нему, е този, който ни посочил най-логичния и най-полезния път към препитанието. Немислимо е той да се е отрекъл от земните дела или да е насърчавал хората към това. Отказването от земното трябва да стане в сърцето. Най-ярко доказателство в това отношение е градът-държава, основан от Пратеника на Аллах, който за кратко време се превърнал в една от най-могъщите и богати държави в света. Както се изразява един западен мислител, от държавата, която Пратеника на Аллах основал, по-късно произлезли двайсет и пет държави, равни на империи. Османската държава е само една от тях. Да, ето това трябва да е основното разбиране за набожност.
От мига, в който Пратеника на Аллах преминал в светлата атмосфера на пророчеството до деня, в който светът паднал на нозете му с целия си блясък и разкош, той не променил поведението си. Когато се простил с този свят, Пророка не притежавал дори онова имущество, което имал преди. Защото раздал всичко, което имал. Вижте какво наследство е оставил Пророка - само няколко кози и малките стаички, в които живеели съпругите му. Но и те принадлежали на народа. След като и нашите майки се преселили в отвъдното, това наследство преминало към месджида. Всеки, който е посетил светите места, знае, че тези стаи заемат твърде малка площ до месджида.[1]
1. Пророка спял върху рогозка
Веднъж достопочтеният Омар, Аллах да е доволен от него, влязъл при Пратеника на Аллах. Пророка бил на рогозката, върху която спял и на едната страна на лицето му имало следи от нея. В единия ъгъл на стаята му имало обработена кожа, а в другия - торба с ечемик. Ето това била покъщнината на Пратеника на Аллах. Достопочтеният Омар се разчувствал пред тази гледка и заплакал. Пророка го запитал защо плаче, а той отвърнал: "Пратенико на Аллах, докато кралете се излягат върху постели от пух, ти, в чиято чест е сътворена цялата вселена, лежиш на твърда рогозка, която е оставила следи по лицето ти. Тази гледка ме разплака." След като изслушал думите на Омар, Аллах да е доволен от него, Пророка рекъл: "Не би ли желал, о, Омар, този свят да е техен, а вечният свят да е наш."[2] Според друго предание нашият Пророк дал следния отговор: "Каква връзка имам аз с този свят? На света съм като пътника, който за кратко се подслонява под сянката на дърво и отново поема по своя път."[3]
Пророка дошъл с мисия на този свят. Той донесъл живително дихание за мислите и чувствата на хората. И щял да напусне света, след като приключи мисията му. Да се допуска, че такъв човек, който нямал никакво отношение към светското, може да е проявил склонност към земните желания, звучи неразумно. Да, той никога не проявил склонност към земното и никога не се отклонил от правия път.
2. Взискателността на Пророка по отношение на милостинята (садака)
"Една вечер Пророка легнал, но не можал да заспи цяла нощ и се обръщал ту на едната, ту на другата си страна. На сутринта съпругата му го запитала: "Пратенико на Аллах, ти беше неспокоен тази нощ, какво те измъчваше?" Пророка отвърнал: "Когато приготвях постелята си, намерих фурма на земята и я изядох. Но после се сетих, че в дома ни имаше и фурми, получени от зекят и милостиня. Ако тази фурма е една от тях? Ето за това си мислех до сутринта, това бе мисълта, която ме измъчваше и прогони съня ми."[4]
На Пророка не било позволено да взима милостиня и зекят. Но вероятно фурмата, която изял, била от донесените като специален дар за него. Тази вероятност натежавала повече. Защото нещата, дадени под формата на милостиня и зекят, не се задържали и една нощ в неговия дом, а се раздавали веднага. Нима е възможно човек, който е внимателен дори и към най-незначителните, но съмнителни неща и който цял живот проявява взискателност в това отношение, да извърши постъпки, които са категорично забранени? Той бил съвършено взискателен в това отношение и внимавал да не почерни душевния си свят, дори и с най-малко съмнителните постъпки. Как е възможно тази воля да отслабне пред явен грях? Не, той не проявил слабост пред нито един грях и не допуснал нито едно изкушение в сърцето си. Душата и волята му били непокварени и чисти. Той водел непорочен живот и се въздигнал при Всевишния безгрешен.
3. "Сура Худ ме състари"
Достопочтеният Ебу Бекр, Аллах да е доволен от него, запитал Пророка: "Пратенико на Аллах, виждам, че косите ти побеляват. Ти се състари изведнъж. Какво те измъчва?" Предводителя на двата свята дал следния отговор: "Сурите Худ, Вакиа, Мурселат ме състариха." [5] В Сура Худ му се повелява: "И бъди на правия път, както ти бе повелено..." (11: 112). Тази праведност била начертана от Всевишния за Неговия Любимец. От него се искало да следва този път.
В Сура Мурселат се разказва как Рая и Ада ще бъдат разделени и хората ще бъдат сковани от страх. В Сура Вакиа също са описани тези сцени. Пратеника на Аллах изпитвал огромна боязън от знаменията в тези сури и бил състарен от тях.
4. Виждането му за Сетния ден
Един от сподвижниците четял Корана в дома си. Гласът му се чувал отвън. Когато прочитал знаменията: "При Нас има окови и пламъци, и храна, която присяда, и болезнено мъчение..." (73: 12, 13), оттам минавал Пратеника на Аллах. Той изведнъж пребледнял и паднал на колене. Сякаш бил потресен от знаменията. Да, ето такава боязън изпитал Пророка от предупреждението на тези знамения.[6]
Всъщност ако имало някой, който да не изпитва притеснение от знамения с подобен смисъл, това е бил Пратеника на Аллах. Но той ни давал пример по отношение на морала, възпитанието и държанието ни пред Аллах, да е славно името Му.
5. Пророка пред взора на Аллах
Веднъж Пратеника на Аллах се обърна към свой сподвижник с думите: "Чети Корана, а аз ще слушам." Отвърнал: "Пратенико на Аллах, как мога аз да ти чета Корана, след като той се низпослава на теб?" "Аз обичам да слушам Корана, когато го чете друг." - рекъл Пророка. След тези думи сподвижникът започнал да чете Сура Ниса отначало. Когато стигнал до четирийсет и първото знамение и го прочел, Пророка рекъл: "Достатъчно, стига." Обърнал се и видял Пророка да плаче и да пролива сълзи. Сърцето му сякаш щяло да спре и не било възможно да издържи повече.[7]
В знамението се описва страшна сцена от Съдния ден: "И как ще бъдат, щом доведем от всяка общност свидетел, и теб доведем [о, Мухаммад] да свидетелстваш за тях?" (4: 41).
6. Размишленията на Пророка
Една нощ Пратеника на Аллах ми рече: "Аиша, би ли ми позволила тази нощ да отслужвам молитви към своя Господ?" А аз отвърнах: "Обичам да съм до теб, но също така обичам всичко, което и ти обичаш."[8]
Пратеника на Аллах стана и започна да отслужва намаз. Пророка чак до сутринта чел знамението: "В сътворяването на небесата и на земята, и в промяната на нощта и деня има знамения за разумните.." (3: 190) и проливал сълзи цяла нощ. На сутринта достопочтеният Билял, който дошъл да прочете езана, рекъл на Пророка: "Пратенико на Аллах, защо се измъчваш толкова? Аллах, да е славно името Му, прости твоите предишни и сетнешни грехове." При тези думи Пророка отвърнал: "Мога ли да не бъда благодарен раб и да не изразявам благодарност към своя Господ, равна на благодатта, с която Той ме дарява?"[9]
Защо е плачел тогава Пратеника на Аллах? Той се боял, че няма да изрази пълноценно своята благодарност в съответствие с линията, която следвал и затова плачел. Възможно ли е човек да си помисли, че такава личност може да извърши грях или да склони към греха?
Нашият Пророк проявявал същата взискателност, придирчивост и готовност за изпълнение на повелите на Всевишния Аллах, която проявявал, внимавайки да не прекрачва границите на забраненото (харам). Смятам, че не са необходими други аргументи за неговата безгрешност и непорочност дори ако се погледне на тях само от този ъгъл.
Впрочем никой не бил способен да води живот, подобен на неговия. Той бил напълно дисциплиниран в личните си богослужения и бил строг към собствената си душа. Животът му сякаш бил програмиран съобразно богослуженията. Като че ли нямало момент, в който да не е отслужвал молитви. Естествено, не трябва да ограничаваме разбирането за богослужене само в рамките на намаза, говеенето и др. Той вършел всяко дело с разбирането за богослужене.
Когато го окачествяваме като "Най-набожния сред набожните", ние правим това поради липса на друг по-подходящ израз. Иначе трябваше с други, още по силни думи и определения да изтъкнем набожността му.
7. Готовността на Пророка да помага
Веднъж Пророка отишъл в месджида, застанал пред богомолците и започнал да отслужва намаз. След това бързо прекъснал молитвата и разтревожено тръгнал към стаята си. Той така бил развълнуван и разтревожен, че някой можел да си помисли, че отива да гаси пожар. След малко се върнал. Нямало и следа от предишната му тревога. Минал отпред и водил молитвата. След като отслужили намаза, сподвижниците го попитали защо бил разтревожен, а той отвърнал: "Преди малко ми бяха донесени някои неща, за да ги раздам на бедните. Но аз забравих за тях. Спомних си чак когато започнах да отслужвам намаз. Не ми се понрави да отслужвам молитвата, докато тези вещи бяха в дома ми. Отидох и заръчах на Аиша, Аллах да е доволен от нея, да ги раздаде."[10] Ето това се нарича набожност, това се нарича грижливост, това е благочестие, такава е била неговата обвързаност със света.
Земните удоволствия неведнъж се появявали пред него в прекрасна форма, за да го изкушат, но при всеки опит той ги отблъсквал с един замах.[11]
8. Пророка гладувал дни наред
Имало много дни, през които Пророка не слагал дори залък в устата си.[12] Впрочем през целия му живот не е известен нито един случай, в който той да се е нахранил до насита, дори с ечемичен хляб.[13] В продължение на цели месеци в неговия дом не се палел огън за приготвяне на гозба.[14]
Веднъж отслужвал намаз, седейки. Това била допълнителна молитва. След като отслужил намаза, Ебу Хурейре, Аллах да е доволен от него, го попитал: "Пратенико на Аллах, да не си болен? Защо отслужваш намаз в седнало положение?" Отговорът на Пророка бил трогателен: "От дни наред не можах да намеря нищо за ядене, Ебу Хурейре. Гладът ме изтощи, нямам сили да стоя на краката си, затова отслужвам намаз, седейки."
„Когато чух това, започнах да плача, - казва Ебу Хурейре. - Пратеника на Аллах бе забравил за състоянието си и се опитваше да ме утеши с думите: "Не плачи, Ебу Хурейре! Гладът, който човек изтърпява тук, ще го спаси от мъчения в Сетния ден."[15]
Той бил лидер. Сред общността му имало такива, които гладували дни наред.[16] Ето, Пратеника на Аллах съобразявал собствения си житейски стандарт с техния.
От гледна точка на материалните удобства той водел най-беден живот сред общността и правел това по собствена воля. Пророка можел да живее в благоденствие, ако искал. Това не било никак трудно за него. Защото ако не раздавал, а бил задържал дори само даровете, които получавал, в онази епоха това било достатъчно, за да води благоденстващ живот. Но той никога не помислил за подобно нещо.
От това описание не трябва да се заключава, че Пророка и общността, която изградил, са се отрекли от света. Въпросът не стои така, както някои хора със зли езици цитират подигравателно следната морална норма на Пратеника на Аллах: "Един залък, една аба." Който желае, може да спечели богатство, след което да дава доброволна милостиня и задължителната милостиня зекят съобразно повелята на Аллах. Да, никой не отхвърля подобно забогатяване. Замогването чрез позволени пътища дори се поощрява в исляма. Заедно с това Пратеника на Аллах и близкото му обкръжение е трябвало да останат верни на разбирането, което вече илюстрирахме с конкретни примери. В противен случай нямало да бъде възможно да се запази първоначалната нравствена чистота на общността, която от ден на ден бързо се разраствала и отдавна надхвърлила границите на Мека и Медина. Хората от тази общност не били подвластни на плътското и материалното. Те били хора на духа, чувствата, волята и съвестта. И чрез тях Пратеника на Аллах се стремял да укрепи своята общност по пътя към духовното израстване. Първо той самият правел саможертви за онова, което изисквал от тях, и както във всяко отношение, така и в конкретния случай давал личен пример на сподвижниците си. Ето един от многото впечатляващи примери.
Било полунощ. Гладът напълно изтощил силите на Пратеника на Аллах и той не можел да заспи. Ако можел да заспи, вероятно поне за кратко щял да се избави от мъчителния глад. Само че гладът не го напускал. Излязъл от дома си и тръгнал в някаква посока. По някое време забелязал сянка. Някой се приближавал. Пророка погледнал към него и го познал. Това бил човекът, който в нито един миг от живота му не се разделял с него. Той го подкрепял както в идейно отношение, така и на дела. А сега в късната нощ се срещали в един край на Медина, сякаш си уговорили среща. Приближаващият се човек бил достопочтеният Ебу Бекр, Аллах да е доволен от него, и Пророка го поздравил. После попитал: "Какво те накара да излезеш навън в късната нощ, Ебу Бекр?" След като видял Пратеника на Аллах, Ебу Бекр забравил грижата си. Впрочем той винаги бил такъв. Когато били в Мека, той се намесил в кавга, за да спаси Пророка и изпаднал в кома, лежал цял ден в безсъзнание и след като отворил очите си, първите му думи били: "Какво се случи на Пратеника на Аллах?" Майка му Ум Умаре се ядосала и рекла: "Умираш, но все още бълнуваш името му." Тя не знаела, че ако Ебу Бекр, Аллах да е доволен от него, спре да мисли за Пророка, това щяло да е гибел за него. Защото за Ебу Бекр Пратеника на Аллах бил извор на живот. И в този момент той не останал далеч от Пророка и някакво незнайно чувство го довело дотук. В отговор той казал: "Гладът. Вкъщи не можах да намеря нищо за ядене, затова не успях да заспя и излязох навън." Те споделяли едни и същи чувства.
После попитал: "Ти защо излезе, Пратенико на Аллах?" Отговорът бил същият. Причината Пратеника на Аллах да излезе е бил гладът.
В този момент се задал още някой. По всичко личало, че този мъж с висока снага и представителна фигура бил Омар. Впрочем картината трябвало да бъде пълна. Пратеника на Аллах хванал от дясната си страна достопочтения Ебу Бекр, Аллах да е доволен от него, но човекът, който винаги го придружавал от другата му страна, все още го нямало. Ето и той идвал, сякаш за да допълни картината. Да, новодошлият бил достопочтеният Омар, Аллах да е доволен от него. Той също се учудил, след като видял насреща си двамата свои най-близки другари. Омар ги поздравил и те приели поздрава му. И Господаря на словото попитал Омар защо е излязъл. Той дал същия отговор: "Гладът, Пратенико на Аллах, гладът ме прогони навън."
Нашият Пророк се сетил за Ебу'л Хейсем, Аллах да е доволен от него. Домът му бил наблизо. Най-вероятно през деня го видял в градината му. Ако не друго, то поне щял да ги нагости с фурми и щели да залъжат глада си. "Елате да отидем в дома на Ебу'л Хейсем." - рекъл Пророка.
Стигнали дома на Ебу'л Хейсем, Аллах да е доволен от него. Той и съпругата му спели. Те имали и малко дете. Било на пет или шест години. Първо на вратата почукал достопочтеният Омар. "Ебу'л Хейсем!" - извикал той с плътния си глас. Нито Ебу'л Хейсем, нито жена му чули гласа на Омар. Но детето изведнъж се събудило от сладкия си сън и станало. "Татко, събуди се, Омар е дошъл." - рекло то. Ебу'л Хейсем, Аллах да е доволен от него, помислил, че синът му сънува. "Лягай, синко, полунощ е, каква работа би имал Омар в този час тук?" - казал Хейсем. Детето легнало. След като вратата не била отворена, този път Ебу Бекр, Аллах да е доволен от него, извикал с тънкия си глас: "Ебу'л Хейсем!" Детето отново скочило от мястото си и извикало: "Татко, Ебу Бекр е тук." Баща му отново го накарал да легне. Но третият глас, който притежавал сила да съживи дори мъртвите, бил гласът на Пратеника на Аллах. След като и той повикал: "Ебу'л Хейсем!", детето за пореден път се стрелнало от мястото си. То се затичало към вратата с думите: "Татко стани, Пратеника на Аллах е дошъл!" Ебу'л Хейсем, Аллах да е доволен от него, се учудил. Веднага се затичал към вратата. Той не можал да повярва на очите си. В този късен час в дома му пристигал Султанът на пророците. Веднага ги поканил вътре. После заклал яре. Може би човек веднъж се удостоява с подобна чест в живота. Този миг бил най-щастливият в живота му. Дори и да жертва живота си, пак щяло да бъде малко. Поднесъл им фурми, мляко, месо и ги нагостил щедро.
Яли колкото да отмине гладът им. После очите на Пратеника на Аллах се напълнили със сълзи. Пророка, който придавал по-дълбок смисъл и значение на всяка дума, рекъл: "Заклевам се в името на Аллах, в Сетния ден ще ви питат за тези блага."[17] След което прочел следното знамение: "После ще бъдете питани в този Ден за насладите [на земята]." (102:
.Той бил изключителна личност, която била взискателна към всичко и през целия си живот се съобразявал с високи критерии. Да се търсят грешки в живота на подобна личност е или злонамереност, или невежество.
Достопочтеният Омар, Аллах да е доволен от него, е един от най-близките му сподвижници и ето какво казва той за набожността му: "Заклевам се в името на Аллах, аз съм виждал Пратеника на Аллах да се превива от глад от сутрин до вечер. Защото в дома му не се намираше дори и най-некачествената фурма, с която да се нахрани."[18]
А ако бил поискал, всеки е щял да му приготви най-богатите трапези. Всъщност не се и налагало. Даровете, които получавал, били достатъчни да осигурят на него и на семейството му благоденстващ живот. Но той раздавал всичко и не оставял нищо за следващия ден.[19]
Когато го питали защо не се възползва от земните блага, той давал следния отговор: "Как мога да мисля за благодатта на земята, когато Исрафил[20] държи Рога и чака повелята на Всевишния. Как може човек в това състояние да се радва не земните блага?"[21]
[1] Buhari, Feraiz, 3; İbn Kesir, el-Bidaye, 5/306.
[2] Buhari, Tafsir, (66), 2; Müslim, Talak, 31.
[3] Tirmizi, Zühd, 44; İbn Mace, Zühd, 3; Müsned, I/301.
[4] Müsned, 2/193.
[5] Tirmizi, Tefsir, 57.
[6] Kenzu'l-Ummal, 7/206.
[7] Buhari, Tefsir, (4), 9; Müslim, Müsafirin, 247-248.
[8] İbn Kesir, Tefsir, 2/164; Kurtubi, 4/197.
[9] İbn Kesir, Tefsir, 2/164; Kurtubi, 4/197.
[10] Buhari, Ezan, 158; Nesai, Sehv, 104.
[11] Müsned, 2/231.
[12] Müsned, 3/213.
[13] Buhari, Et'ıme, 23; Müelim, Zühd, 22.
[14] Buhari, Rikak, 17; Müslim, Zühd, 28.
[15] Ebu Nuaym, Hilye, 7/109; Kenzü'l-Ummal, 7/199.
[16] Bkz. Buhari, Et'ıme, 23; Müslim, Zühd, 12; Mecmuau'z-Zevaid, 10/322.
[17] Müslim, Eşribe, 40, Kenzü'l-Ummal, 7/196.
[18] Müslim, Zühd, 36; İbn Mace, Zühd, 10; Müsned, 1/24, 50.
[19] Buhari, Bedü'l-Vahy, 5-6; Savm, 7; Müslim, Fezail, 50.
[20] Исрафил - един от четирите архангели, който ще протръби с Рога от небесата и ще протръби за Часа на равносметката. - Б. пр.
[21] Tirmizi, Kıyame, 8; Müsned, 1/36; 3/7.
